! ?

 

A∴A∴

Публикация в клас C

 

 

 

Очаквай седем беди от сакатия, и четиридесет и две от едноокия; но, когато гърбавият дойде, кажи: “Аллах да ни е на помощ!”

(Арабска пословица)

 

I

ПРОУЧВАНЕ. Нека първо проучим. Какво е Скептицизъм? Думата означава гледане, питане, изследване. Трябва с презрение да се отмине коментарът на християнския лъжец, който тълкува “скептик” като ” присмехулник”; въпреки че в някакъв смисъл това за него е вярно, защото да проучваш християнството е в известен смисъл да му се надсмиваш; но аз считам за нужно да подсиля етимологичните допълнителни значения по няколко причини. Първо, не считам обикновената недоверчивост за необходима по отношение на това понятие, въпреки че доверчивостта е несъвместима с него. Недоверчивостта предполага предразсъдък в полза на отрицателно заключение; а истинският скептик трябва да е съвършено непредубеден.

Второ, аз изключвам “жизнеутвърждаващия скептицизъм.” Въпросът „Каква е ползата от нещо?“ подразбира отговора, “Никаква!”, и отново е предубеден. Леността не е достойнство на питащия. Силно желание, целенасоченост, съсредоточеност, будност – всички тях аз включвам в допълнителните значения на “скептик.” Такова поставяне на въпроси, което нарекох “жизнеутвърждаващ скептицизъм” е само средство да се избегне поставянето на истински въпроси, и по този начин и му негова антитеза, дяволът прикрит като ангел от светлина.

[Или vice versa, приятелю, ако ти си Сатанист; това са само думи – думи – думи. Ти можеш да напишеш “x”вместо “y” в своите уравнения, ако винаги последователно пишеш “y” вместо “x”. Уравненията остават непроменени – и нерешени. Не е ли цялото ни “знание” пример за нашата самозаблуда да записваме едно неизвестно вместо друго, и след това да кукуригаме като петела на Апостол Петър?]

Аз си представям истинския скептик като човек пламенен и буден, дълбоките му очи – блестящи като остри мечове, ръцете му – напрегнати в усилие, докато пита “Какво значение има това?”

Фалшивият скептик си представям като позьор или перчещ се, прозяващ се, с мътни очи, увиснали мускули, задаващ своите въпроси с единственатта цел да изяви своята отпуснатост и глупост.

Този истински скептик е наистина човек на науката; както “Моро” на Уелс ни разказва. Той е разработил средство да отговори на първия си въпрос, и неговият отговор е нов въпрос. Трудно е наистина да измислиш въпрос, чийто отговор да не предполага хиляди последващи въпроси. Дори такова просто питане като “Защо захарта е сладка?” включва безкрайност от химични проучвания, всяко от които води до сляпата стена — какво е материя? и безкрайност от физиологически проучвания, всяко (по същия начин) водещо до сляпата стена — какво е умът?

Дори и така, отношението между две понятия е немислимо, самата причинност е немислима; тя зависи, от една страна, от опитността  – и какво за  бога е опитност? Опитността е невъзможна без памет. Какво е памет? Хоросанът в храма на егото, чиито тухли са впечатленията. А егото? Сумата на нашите опитности, може би. (Аз се съмнявам в това!) Така или иначе, ние имаме стойности на “y” и “z” за “x”, и стойностите на “x” и “z” за “y” – всички наши уравнения са неопределени; цялото наше знание е относително, дори в по-тесен смисъл, отколкото обикновено се предполага от това твърдение. Под камшика на Бога клоун нашите изпълнители – философите и хората на науката – се въртят и въртят в кръг; те владеят забавни трикове: те са добре обучени; но отиват наникъде.

Изглежда, че и аз самият няма да стигна до някъде.

 

II

Да опитаме отново. Нека погледнем най-простото и най-сигурното от всички възможни твърдения. “Мисълта съществува“, или ако искате, “Cogitatur“. [1]

Декарт предположил, че е стигнал до твърда земя с неговото “Cogito, ergo Sum.” [2]

Хъксли посочил сложния характер на това твърдение, и че то било ентемема [3] с пропусната предпоставка на “Omnes sunt, qui cogitant” [4]. Той го редуцирал до “Cogito;” или, за да избегне предполагането на его, до “Cogitatur.”

Изследвайки по-отблизо това твърдение, можем да продължим да се заяждаме с неговата форма. Няма как да го преведем на английски без да употребим глагола „съм“ [5], така че в крайна сметка ще се разбира съществуване. Нито можем да приемем, че презрителното мълчание е достатъчен отговор на последващия въпрос “От кого е мислено това?” За будиста може да е лесно да се представи действие без действащо лице; но аз не съм толкова умен. Това би могъл да бъде всеки здравомислещ човек; но аз бих искал да знам повече за неговата мисъл, преди да дам последното си мнение.

Но извън чисто формалните възражения ние можем да продължим да разпитваме: това “Cogitatur” истинно ли е?

Да; отговарят мъдреците; защото да го отречеш, предполага мисъл; “Negatur” [6] е само подразделение на “Cogitatur“.

Това включва обаче аксиомата, че частта има същата природа както цялото; или (поне) аксиомата, че “A” е “A”.

Аз не искам да отричам, че “A” е “A”, или може понякога да бъде “A”. Но със сигурност “A е A” е съвсем различно твърдение от първоначалното “Cogitatur“.

Доказателството за  “Cogitatur“, накратко, не се опира на собствената си достоверност, а на валидността на нашата логика; и ако под логика ние разбираме (както и трябва да разбираме) Кодекса от Закони на Мисълта, дразнещият скептик ще има да направи още много забележки: защото сега става явно: доказателството, че “мисълта съществува” зависи от истинността на това, което се мисли, и това е само началото.

Ние взехме “Cogitatur“, опитвайки се да избегнем понятието “esse;” [7], но “A е A” включва самото това понятие, и доказателството е фатално опорочено.

Cogitatur” зависи от “Est” [8]; и няма как да избегнем това.

 

III

Няма ли да стане по-добре, ако изследваме това  “Est” – Нещо е – Съществуването е – אהיה אשר ;אהיה? [9]

Какво е Съществуване? Въпросът е толкова основополагащ, че не намира отговор. И най-дълбоката медитация води само до вбесяващо чувство на безсилие. Изглежда, като че няма просто рационално понятие в ума, съответстващо на тази дума.

Разбира се можем да удавим въпроса в определения, които да ни доведат до по-нататъшно усложняване, но

“Съществуването е дар на Божественото Провидение”,

“Съществуването е противоположното но Не-Съществуването”

не ни помагат много!

Прямото “Съществуването е съществуване” на евреите носи повече полза. То е най-скептичното от твърденията, независимо от своята форма. Съществуването е просто съществуване и няма какво повече да се каже за него; не се тревожете! Ах, но има какво повече да се каже! Въпреки че сме търсили в себе си мисъл, която да съответства на тази дума, и сме се провалили, все пак имаме съвършено убедителния аргумент на Бъркли (доколкото съм запознат с него), че съществуване трябва да значи “мислимо съществуване” или “духовно съществуване“.

Тук ние намираме нашето “Est” да предполага “Cogitatur“; и доводите на Бъркли са “неоспорими, но не успяват да създадат убеденост” (Юм) защото “Cogitatur“, както видяхме, предполага “Est“.

Никое от тези понятия не е просто; всяко включва другото. Доказателство ли е тяхното разделяне в нашия мозък за пълната неспособност на този орган, или има някаква грешка в логиката ни? Защото всичко зависи от нашата логика; не от простата тъждественост на “A е A” само, но от цялостната му структура, от въпроса за простите твърдения, изключително труден от момента на своята поява до омразния гений, който е открил “екзистенциалното привнасяне”, имайки предвид материята, та до последващато усложнение и противоричие, силогизма.

 

IV

Мисълта е” се явява тогава (в най-лошия случай, отрицание) като заключение на по-напред упоменатите условия:

Има отрицание на мисълта.

(Всяко) Отрицание на мисълта е мисъл.

Дори формално погледнато, туй си е тромаво туловище. По същество то изглежда включва много повече от първоначалното ни твърдение. Ние обиколихме небето и земята, за да сътворим един силогизъм; и когато го направихме, той се оказа плод на мистерия, дессетократно повече от нас самите.

Ние не можем тук да обсъждаме въпроса за валидността (повърхностния въпрос за логическата валидност) на силогизма; въпреки че някой може да намекне, че учението за разпределените средни термини изглежда предполага знание за Безкрайните Величини, което със сигурност е отвъд моите скромни постижения, и едва ли е необоримо от простия  размисъл, че цялата математика е условна, а не същностна; относителна, а не абсолютна.

Изглежда тогава, че вървим все по-дълбоко и по-дълбоко от Едното към Многото. Нашето начално предположение не зависи повече от самото себе си, а от цялостното усложнено същество на човека – бедния, спорещ, с размътена глава човек! Човекът с всичките си ограничения и невежество; човекът – човек!

 

V

Разбира се ние сме по-щастливи, когато разглеждаме Многото, поотделно или заедно. Те се прибилжават и раздалечават, с всеки нов връх на знанието се открива нов, огромен и неизследван простор; всяка мощ, придобита от нашите телескопи, разкрива нови галактики; всяко подобрение в микроскопите показва живот все по-малък и неразбираем. Мистерия на могъщите пространства между молекулите; мистерия на етерните възглавници, които предотвратяват сблъсъка на  звездите! Мистерия на пълнотата на нещата; мистерия на празнотата на нещата! Но докато вървим напред, нараства едно усещане, инстинкт, предчуствие – как ли да го нарека? – че Битието е Едно, и Мисълта е Една, и Законът е Един – докато ние се питаме: „Какво е това Едно?“.

Тогава отново се завъртаме в кръга от думи – думи – думи. И нямаме нито един въпрос, на който да е отговорено напълно.

От какво е направена луната?

Науката отговаря: “Зелено сирене.”

За нашата луна вече имаме две понятия:

“Зелено” и “Сирене.”

“Зеленото” зависи от слънчевата светлина, окото и хиляди други неща.

“Сиренето” зависи от бактерии и ферментация и от природата на кравата.

Все по-дълбоко и по-дълбоко в тресавището на нещата!” [10]

Ще разрежем ли гордиевия възел? Ще кажем ли “Има Бог”?

Какво, по дяволите, е Бог?

Ако (заедно с Мойсей) Го изобразим като възрастен човек, показващ ни задните си части, кой ще ни осъди? Големият Въпрос – всеки въпрос е големият въпрос — наистина се отнася с нас безцеремонно, разочарованият Скептик е склонен да мисли!

Добре, нека Го определим като любящ Баща, или ревнив жрец, като проблясък светлина върху светия Кивот? Какво от това? Всички тези образи са от дърво и камък, от камъка и дървото на глупавия ни мозък! Бащинството на Бога е от човешки тип; понятието за човешки баща, съединено с понятието за необятност. Две за Едно отново!

Нито една комбинация от мисли не може да бъде по-голяма от самия мислещ мозък; всичко, което можем да мислим за Бога или да кажем за Него, доколкото нашите думи действително пресъздават мисли, е по-малко от целия мозък, който мисли и подрежда речта.

Много добре; дали да не пристъпим към отричане на всички Негови мислими качества, както правят езичниците? Всичко, което ще получим, е едно просто отрицание на мисълта.

Или Той е непознаваем, или Той е нещо по-малко от нас. Тогава, също, това, което е непознаваемо, е непознато; и “Бог” или “Има Бог” като отговор на нашия въпрос става безмислен като всеки друг.

Кои сме ние, тогава?

Ние сме Агностиците на Спенсър, жалки глупави, проклети Агностици на Спенсър!

И не се вижда краят на всичко това.

 

VI

Със сигурност вече е време да проверим достоверността на някои от нашите данни. Дотук нашият скептицизъм не само разби на парчета кулата на мисълта ни, но изтръгна и основополагащия камък и го смля на по-фин и по-отровен прах от този, на който Мойсей смля златния телец. Тези златни Елохим! Нашите телешки глави, които не ни изведоха от Египет, но ни въведоха в тъмнина, по-дълбока и по-осезаема от всяка тъмнина, в двойната Империя на Асар. [11]

Юм постави своя малък ? към Бога на Бъркли – !; Буда своя ? към ведическия Атман-! – и нито Юм, нито Буда останаха без награда. Ние самите може да поставим ? на нашия собствен ? тъй като не сме намерили ! до който да го поставим; и няма ли да бъде весело, ако нашият втори ? изведнъж не изправи гръб, не изпъчи гърди и не замарширува като ! ?

Нека тогава да приемем, че нашият скептицизъм е разрушил познанието ни до корен – има ли граница за неговото действие? [12] Не се ли свежда до нула самият той? като разруши логиката с логика — ако Сатана прогонва Сатана, как ще устои царството му? [13]

Нека застанем на Планината, ние, Спасителите на Света, и отговорим: “Махни се от мен, Сатана!”, но да се въздържаме от цитиране на текстове и указване на причини.

Охо!, казва някой, Алистър Кроули ли е тук? — Самсон ослепен и окован, мелещ зърно за филистимците!

Нищо подобно, скъпо момче!

Ние ще поставим всички въпроси, които можем да поставим – но може би ще се натъкнем на кула, издигната върху скала, напразно брулена от ветровете.

Не това, което християните наричат вяра, бъди сигурен! Но което (вероятно) фалшификаторите на Посланията – тези изтъкнати мистици! — имат предвид под вяра. Което аз наричам Самадхи — и както “вярата без дела е мъртва,” [14] така, скъпи приятели, Самадхи е изцяло измама, докато практикуващият не покаже  блясъка на своето злато на света. Ако твоят мистик се превърне в Данте, добре; ако в Тенисън, срамота за неговите трансове!

Но как тази кула на Самадхи удържа набезите на времето за Въпроси?

Не е ли понятието за Самадхи също така зависимо от всички други понятия — човек, време, битие, мисъл, логика? Ако искам да определя Самадхи по пътя на аналогията, няма ли често да се оказвам в ситуация, в която да говоря, сякаш знаем всичко за Еволюцията, Математиката, Историята? Сложните и ненаучни изследвания са като сламки пред детонацията на нашия приятел, гърбушкото!

Добре, една от подпорите на тази кула е обикновеният здрав разум.

Онзи ден бях с Дороти, и както глупаво си въобразявах, ми беше толкова уютно: нейните сандвичи са всеизвестни. Беше със сигурност проява на лош вкус от страна на отец Бернар Воан д-р Тори, Ананда Матея, -н. Г. У. Фуут и капитан Фулър, и призрака на Имануел Кант, г-н Бърнард Шоу и младия Нойбург, да нахълтат. [15] Но те нахълтаха; и говореха! Не бях чувал нищо подобно на това. Всеки един имаше своята гледна точка; но всички бяха съгласни, че Дороти е не-съществуваща, или ако е съществуваща, че е някъкъв най-ужасен вид, че нейните кифлички са престояли, а чаят ѝ  – прекипял; erg“, прекарах много лошо. Говори! Добри Боже! Но Дороти мълчеше и не обръщаше внимание; и аз накрая забравих за тях.

Обмисляйки всичко по-трезво, сега виждам, че е много вероятно те да са били напълно прави: така или иначе не мога да го докажа. Но като обикновен, практичен човек, аз възнамерявам да се кача на парахода – заради греховете си сега съм в Гибралтар – и да се върна при Дороти при първа възможност. Може да е просташка дори само мисълта за сандвичи от хлебче със стафиди и германска наденица, но това е вкусът, който ми харесва. И колкото повече дъвча, толкова по-доволен се чувствам, докато не стигна дотам, че да предложа хапка и на моите критици.

Това звучи като “Вътрешната Увереност” на обикновения, или градински християнин; но има разлика.

Християнинът настоява общоизвестни лъжи да бъдат приети като същностна част на неговата (по-често нейната) система; аз, обратно, искам факти за наблюдение. Наистина, Скептицизмът е къщичка от карти като всяка друга; но само във философски смисъл.

На пракгика, Науката е истинна; а Вярата – глупава.

На практика, 3 x 1 = 3 е истина; а 3 x 1 = 1 е лъжа; въпреки че от скептична гледна точка и двете твърдения са лъжливи и непостижими за ума.

На практика, методът на Франклин за добиване на огън от небето е по-дъбър от този на Прометей или Илия.  Аз сега пиша на светлината, която откритието на Франклин даде възможност да използваме.  

На практика, “Аз съсредоточих своя ум върху бял лъчист триъгълник, в чийто център имаше сияйно око, за 22 минути и 10 секунди, като моето  внимание 45 пъти се отклони и блуждаеше” е научно и валидно твърдение. “Аз се молих пламенно на Господ в протежение на много дни ” може да значи много неща или нищо. Всеки, който поиска, може да повтори моя експеримент и да сравни своя резултат с моя. Във втория случай винаги ще се чудиш какво означава “пламенно”, кой е бил “Господ” и колко дни са “много.”

Също така, моята претенция е по-скромна от християнската. Той (обикновено тя) знае за моето бъдеще повече отколкото  би било приятно; аз не претендирам за нищо абсолютно от моето Самадхи, просто осъзнавам безсмислеността  на самостоятелните наблюдения, дори по такъв прост въпрос като определяне точката на кипене! – а що се отнася до неговото (обикновено нейното) бъдеще, аз се задоволявам с обикновения здрав разум по отношение на вероятния край на глупака.

Така че, в края на краищата аз пазя своя скептицизъм непокътнат – и пазя непокътнато своето Самадхи. Едното уравновесява другото; не ме е грижа за долнопробните препирни на тези двама пройдохи в моя ум!

 

VII

Ако, обаче, вие бихте искали да знаете в действителност, какво може да се каже по въпроса от страна на войника, ще се опитам да ви услужа.

За да може въпроса да бъде разумно зададен трябва питащият да бъде на същия план както питането.

Не е възможен отговор ако питаш: Кръглите квадрати, триъгълни ли са?  Или добродетелно ли е маслото? Или колко унции има в шилинга? защото  “въпросите” не са всъщност изобщо въпроси.

Така че, ако ме питаш реално ли е Самадхи, аз отговарям: първо, умолявам те, установи връзка между понятията. Какво имаш предвид под Самадхи?

Има физиологично (или паталогично; това е без значение сега!) състояние, което наричам Самадхи; и това състояние е реално – по отношение на човека – както съня, опиянението или смъртта.

Философски, можем да се съмняваме в съществуването на всички тях; но ние нямаме основания да ги разграничаваме – Академичният Скептицизъм е фирма за търговия на едро, надявам се! – и на практика, аз ви предизвиквам да изтъкнете валидни различия.

Всички те са състояния на съзнанието на човека; и ако се опитваш да разрушиш едно от тях, ще рухнат всички заедно.

 

VIII

Трябва, с риск да изглежда, че се отклонявам,  да настоявам да се прави разлика между философската и практическата гледна точка, или (на езика на Кабала) между Кетер и Малкут.

В частен разговор намирам за трудно – почти невъзможно – да накарам хората да разбират това, което на мен ми изглежда изключително ясно.

Ботушът е илюзия.

Шапката е илюзия.

Следователно, ботушът е шапка.

Така твърдят моите приятели, забравяйки да разпределят средния термин.

Но това твърдя аз:

Следователно (въпреки че не е силогизъм), всички ботуши и всички шапки са илюзии.

Аз добавям:

За човека в Кетер илюзията няма значение.

Следователно: за човека в Кетер нито ботушите, нито шапките имат значение.

Фактически, човекът в Кетер не е в никаква свързаност с тези ботуши и шапки.

Ти, казват те, претендираш да си човек в Кетер (аз не претендирам). Защо тогава не носиш ботуши на главата си и шапки на краката си?

Мога само да отговоря, че аз, човекът в Кетер (туй е само като аргумент), не съм в никаква свързаност нито с крака и глави, нито с ботуши и шапки. Но трябва ли (от моя възвишен връх) да се спусна надолу и да ме е грижа за господина с шапка и ботуши в Малкут, който в края на краищата не съществува за мен, и за драстичните промени в неговия тоалет? Няма каквато и да било разлика; бих могъл лесно да поставя ботушите на раменете му, с главата му на единия крак, а шапката на другия.

Накратко, защо да не бъдеш порядъчен ирландски джентълмен, дори ако имаш безумни идеи за вселената?

Много добре, невъзмутимо казват моите приятели, защо не се спрем на това? Защо да прославяш испански циганки, щом си се оженил за дъщерята на свещеника?

И защо да провъзгласяваш, че можеш да получиш за осемнадесет пенса толкова добро забавление, колкото струващото на хората цяла кариера?

Ах! нека те запозная с човека в Тифарет; т.е., човека., който се опитва да вдигне своето съзнание от Малкут в Кетер.

С този човек на Тифарет всичко е дяволски сложно! Теоретично той знае всичко за гледната точка на Кетер (или си мисли, че знае) и на практика всичко за гледната точка на Малкут. Следователно той започва да противоречи на Малкут; той отказва да разрешава на Малкут да обсебва неговата мисъл. Той продължава да вика, че няма разлика между козел и Бог, с надежда да хипнотизира себе си (както и беше) във възприятието на тяхното тъждество, което е неговата (частична и невярна) идея за това как изглеждат нещата от Кетер.

Този човек извършва голяма магия; много силно лекарство. Той наистина намира злато на бунището и скелети в красиви момичета.

На Абиегнус, Свещената Планина на Розенкройцерите, Кандидатът намира само ковчег в централното светилище; но този ковчег съдържа Кристиян Розенкройц който е мъртъв и жив завинаги и има ключовете на Ада и Смъртта.

Ай! Твоят човек на Тифарет, Дете на Милосърдие и Правосъдие, вижда по-дълбоко от повърхността!

Но той изглежда като нещо нелепо, както за човека на Малкут, така и за човека на Кетер.

Все пак, той е най-интересният наличен човек; и ние всички трябва да преминем през този стадий преди в главите ни да изкристализира видението на Кетер над облаците, които обкръжават планината Абиегнус.  

IX

Тичайки и връщайки се обратно като Херувимите, [16] сега ние можем да подновим опита да обучим нашия гърбав приятел, превръщайки го в представителен воин. Отклонението няма да бъде отклонение изобщо; защото то ще хвърли определено количество светлина по въпроса за ограниченията на скептицизма.

Ние поставихме под въпрос гледната точка на Малкут; изглежда абсурдна, беше уточнено. Но позицията на Тифарет е непоколебима; на Тифарет не е нужно да се обяснява, че Малкут е нещо абсурдно. Когато насочим артилерията си срещу Тифарет, той също рухва; но Кетер се мръщи пред нас.

Атакуваме Кетер, и той пада; но Малкут в Йецира е все още тук… докато не стигнем Кетер в Ацилут и Безкрайната Светлина, и Пространството, и Нищото.

Така че, нагоре по Пътя ние отстъпваме, сражавайки се само в ариегардни боеве; всеки миг войник бива убит от гърбушко; но докато отстъпваме, до нас винаги има войник.

До края. Края? Буда считал запаса от гърбушковци за безкраен; но защо и войницити да не са безкраен брой?

Както е да е, важно е следното; необходимо е някакво време на гърбушкото да убие неговия човек, и колкото повече се отдалечаваме от нашата база, толкова по-продължително е то. Можеш да сринеш на прах, сякаш между пръстите си, света от мечтания на някое момче, но преди да доведеш физическата вселена до рухване  край ушите на възрастния се изисква той да обучи своите гърбушковци толкова дяволски добре, че те да заприличат страшно много на войници. И въпрос, който е способен да разклати съзнанието на Самадхи може, мисля си, да даде голямо преимущество на някой от гренадирите на Фридрих.

Безполезно е да атакуваш мистика като го питаш дали е сигурен, че Самадхи е добро за лошото му здраве; това е все едно да помолиш ловеца да бъде много внимателен, ако обича, да не нарани лисицата.

Последният Въпрос, този, който наистина разбива Самадхи на парчета, е толкова изумителна Идея, че дори в своята ? форма е много повече ! от всички предишни каквито и да било  !-та.

И името на този Въпрос е Нибана.

Да вземем например въпроса за душата.

Кагато г-н Юда MакЗелков [17] пита Човека от улицата защо вярва в душата, Човекът пелтечи, че всички така казват; естествено за MакЗелков не е трудно да му докаже с биологични методи, че той няма душа; и със слънчева усмивка всеки си продължава по пътя.

Но MакЗелков няма как да бъде разбран от философа, чиято вяра в душата се основава на самонаблюдение; трябва ни по-здрав метал; може би Юм на свой ред ще ни свърши работа.

Но Юм, на свой ред, става напълно безполезен, изправен срещу индуиския мистик, който е в постоянна интензивна наслада от своя новооткрит Атман. Необходимо е оръдието на Буда, за да бъде съборена неговата крепост.

Идеите на MакЗелков са банални и скучни; тези на Юм – живи и мъжествени; има радост в тях, по-голяма от радостта на Човека от улицата. Също и мисълта на Буда, Аната [18], е по-бляскава отколкото философското Его, наподобяващо холандска кукла, или рационалната артилерия на Юм. 

Това оръжие, което разруши нашите по-малки, илюзорни вселени, постоянно откривайки някоя по-реална, не трябва ли и него да овладяваме с божествен екстаз? Не трябва ли също да възприемаме взаимната зависимост на Въпросите и Отговорите, необходимата връзка на едните с другите, така че (точно както 0 x ∞ е неопределено) да разрушим абсолютизма както на ? така и на ! с тяхната последователност и баланс, докато в нашите редове ? ! ? ! ? ! ? … ! ? ! ? … не престане да ни е грижа за това какво може да докаже последният член, тъй като всеки отделен член е пренебрежимо малък в сравнение с необятността на редовете ? И не са ли редовете геометрична прогресия, чийто знаменател е положителен и неизмеримо голям?

Тогава, в светлината на целия процес, разбираме, че в люлеенето на махалото няма абсолютна стойност, независимо че стълбецът му се удължава, чeстотата му става по-бавна, и махът му все по-широк с всяко люлеене.  

Това, което трябва да ни интересува, е само съображението за Точката, от която то виси, неподвижна на върха на нещата! Ние не сме в благоприятна позиция да я наблюдаваме, отчаяно следващи люлеенето на махалото, безсмислено люляни до прилошаване напред-назад в бездната!

Трябва да се изкачим по стълбеца, за да стигнем до точката – но – почакайте за момент! Колко неясна и неуловима стана нашата усмивка! Можем ли да прикачим някакъв действителен смисъл на тази фраза? Съмнявам се, като виждам какво сме приели за крайните точки на амплитудата. Наистина, накрая може люлеенето да описва 360 °, така че !-точката и ?-точката да съвпадат; но това не e същото като да няма изобщо люлеене, освен ако не направим кинематиката тъждествена със статиката.

Какво трябва да се направи? Как трябва такива тайнства да бъдат изречени?

Значи ли това, че истинският Път на Мъдреца лежи в плоскост, напълно различна от целия негов напредък по пътя на Познанието и на Транса? Вече ни беше необходимо да използваме Четвъртото измерение,  за да илюстрираме (ако не и да обясним) природата на Самадхи.

Ах, казват адептите, Самадхи не е краят, а началото. Трябва да считаш Самадхи за нормално състояние на ума, което ти дава възможност да започнеш своите проучвания, точно както будността е състоянието, от което ти се издигаш до Самадхи, а сънят състоянието, от което се издигаш до будност. И само от Самасамадхи – непрекъснат транс от правилния вид – ти можеш да се надигнеш като на пръсти и да погледнеш през облаците към планините. [19]

Няма спор, че действително е ужасно мило от страна на адептите така да се погрижат за нас и да ни го представят толкова хубаво и ясно. Всичко, което трябва да се направи, както виждате, е да се постигне Самасамадхи, и след това да се вдигнеш на пръсти. Само това!

Но има ги и другите адепти. Чуй го! Малък братко, казва той, нека помислим за това, че както махалото се люлее все по-бавно и по-бавно всеки път, то трябва накрая да спре, щом като стълбецът достигне безкрайна дължина. Добре! тогава то не е махало изобщо, а Махалингам – Махалингамът на Шива (“Намо Шивая намаха Аум!”) [20] и нищо друго; всичко, което трябва да продължаваш да правиш, е да се люлееш здраво — зная, че то е като да се люлееш на кука! — и ще достигнеш дотам до Края. Но защо да се напъвам да се люлея? Първо, защото си обвързан да се люлееш, независимо дали ти харесва или не; второ, защото по този начин твоето внимание е отвлечено от лумбалните мускули, за които е захваната куката; трето, защото това е една чудно забавна игра; четвърто, защото искаш да достигнеш, и дори само да изглежда, че напредваш, е по-добре от това да стоиш неподвижен. Бягащата пътечка е несъмнено добро упражнение.

Наистина, въпросът, “Защо да ставам Архат?” трябва да предшества, “Как да стана Архат?” но непредубеденият човек лесно ще анулира първия въпрос със “Защо не?”. Ала от въпроса „как“ не е лесно да се отървеш. Впрочем, от гледна точка на самия Архат, вероятно “Защо станах Архат?” и “Как станах Архат?” имат еднакво решение!

Във всеки случай, губим си времето – ние сме така нелепи с нашите Архати, както Ирод тетрарха с неговите пауни [21]! Ние задаваме на Живота въпроса „Защо?“ и първият отговор е: за да постигнем Знание и Събеседване със Светия Ангел Пазител.  

За да придадем смисъл на твърдението, ние трябва да постигнем това  Знание и Събеседване: и когато сме го направили, можем да пристъпим към следващия Въпрос. Не е добре да питаме още сега.

Има парвенюта без пукната пара, които стоят пред вратата на кръчмата и злословят за гостите.” [22]

Придаваме малко значение на  Преподобния Прошляк, гръмовно заяваващ в убогия параклис, че богатият не получава радост от богатството си.

Добре тогава. Нека се сдобием с томчето, озаглавено “Книгата на Свещената магия на Абрамелин Мага”; или с магическите писания на светия озарен Божи човек, капитан Фулър, и да изпълним изцяло техните указания.  

И само когато сме успели, когато сме поставили колосално ! срещу нашето жизнено важно ?, е необходимо да изследваме дали след всичко това нашият воин няма да развие изкривяване на гръбнака.

Нека направим първата крачка; нека запеем:

Аз не искам да видя

далечния път; една крачка ми е дотатъчна.” [23]

Но (несъмнено ще кажете вие) аз скършвам самия ваш ? с друг ?: Защо да питам живота изобщо? Защо не си остана “порядъчен ирландски джентълмен”, доволен със своя недъг и презрителен към листа и писалката? Не е ли остенът на Буда “Всичко е страдание” не по-добър от кучешки вой? Защо да ме е грижа за старост, болести и смърт? Аз съм мъж, при това келт. Плюя на вашия индийски принц, скопен от разврат на първо място, и от аскетизъм на второ. Слаб, мръсен, тъп пес, е сър, вашият Гаутама!

Да, мисля, че нямам отговор на това. Внезапното осъзнаване на някаква жизнено важна катастрофа може би е била подтикът за моята съзнателна посветеност на постигането на Адептство – но със сигурност способността за това ми е е била вродена. Простото отчаяние или желание не могат да направят много; както и да е, първоначалният импулс на страх беше мимолетен и преходен; магнетизмът на самия път беше истинската примамка. Толкова е глупаво да ме питаш “Защо си станал адепт?”, колкото да питаш Бог “Защо опрощаваш?” C’est son métier. [24]

Не съм толкова глупав да мисля, че светът някога ще се вслуша в моето учение. Очаквам след десет века “номиналните Кроулианци” да бъдат такава досадна и многобройна група, каквато “номиналните християни” са днес; защото (понастоящем) не съм успял да намеря механизъм да ги изключа. По-скоро, може би, трябва да потърся за тях някаква ниша в светилището, точно както индуизмът предлага за тези, които притежават способности за Упанишадите и тези, чиято интелигентност едва достига до Тантрите. Накратко, трябва да се изостави измамното симулиране на религии, за да може религията да бъде достатъчно универсална за тези малцина, които са способни да се сгушат до нейната гръд и да накърмят своето естество с нейното звездно мляко. Но да видим!

Моето послание е тогава двуяко;  на мазния буржоа аз проповядвам недоволство; шокирам го, разколебавам го, отнемам почвата изпод краката му, обръщам го с главата надолу, давам му хашиш и го подлудявам, щипя задника му с нажежените до червено клещи на моята Садистична фантазия, докато не се почуства неудобно.

Но на човека, на когото вече му е трудно както на Св. Лаврентий върху желязната решетка на кладата, когато чувства духът да се движи в него, точно както жената се чувства от първото помръдване на бебето в утробата си, когато започва да ѝ се гади, на него аз нося великолепното видение, аромата и славата, Знанието и Събеседването със Светия Ангел Пазител. И на всеки, който е постигнал тази висина, аз поставям следващ Въпрос, известявам следваща Слава.

Мой лош късмет е, а не моя грешка, че съм задължен да донеса това просто Послание.

Мъжът има две лица; едно, за да гледа света,

Едно, за да показва на жената, че я обича.” [25]

Трябва да простим на Браунинг неговата неприлична шега; защото той е съвършено прав! Но ваша е грешката, ако сте светът, а не любимият човек; и виждате в мен само това, което Мойсей е видял в Бога.

Отвратително е да си прекарал живота си, пръскайки мръсотия в лицето на британската публика с надеждата, че докато я измиват, ще съумеят да отмият парливата мазнотия на своето търгашество, солените бразди от лицемерните си сълзи, гнилата пот на своя морал, капещите лиги на своя сантиментализъм и на религията си. А те не ги отмиват! …

Но нека вземем по-малко неприятна метафора, камшика! Като в ученическо стихотворение, каквито неведнъж са писани, с бедните им рими като на Едуин Арнолд, безразборна метрика на нивото на метриката на Френсис Томсън, неотстъпващи по смисленост и откровена непристойност на Браунинг!

няма друг начин; трябва да се направи —

така че …” [26]

Не! туй е лоша, лоша рима.

И само след наказанието на камшика ще дойде ред на утешителния жезъл, ако мога да заема донякъде дръзкото сравнение от Абдула Хаджи от Шираз [27] и двадесет и третия псалм. [28]

Е, бих предпочел много повече да прекарам живота си с жезъла; уморително и досадно е да бичуваш постоянно дебелата кожа на британците, които в края на краищата аз обичам. “Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема.” [29] Наистина ще се радвам, ако неколцина от вас го преглътнат и дойдат да седнат на бащините колене!

Първата крачка е най-трудна; започнете, и аз скоро ще направя така, че гърбушкото лъв и воинът еднорог да се сражават за вашата корона. И те двамата ще легнат накрая, еднакво доволни и еднакво уморени; докато единствената и безупречна твоя корона (братко!) ще блести в мразовитата Пустота на бездната с дванадесетте звезди, като изпълва нейната тишина и самота  с музика и движение, по-тихи и невидими от тях;  ти ще седиш на трона на Невидимото, с очи насочени в това, което наричаме Нищо, защото е отвъд Всичко, което може да бъде постигнато с мисъл или транс, стиснал в дясната си ръка лазурния жезъл от Светлина, а в лявата – аления бич на Смъртта; с тяло, обточено от змия, по-ярка от слънцето, чието име е Вечност; с уста, извита в полумесец от усмивката на Нюит, нашата Господарка на Звездната Обител; наелектризираната плът на тялото – уталожена с абсолютна мощ до затворено в себе си движение в овладяната неистовост на Нейната любов – не, отвъд всички тези образи си ти  (малък братко!), който премина от Аз и Ти и Той към Това, което няма нито Име, нито Образ…

Малък братко, дай ми ръката си; защото първата крачка е трудна.

 

 

 

 

 

 

Бележки

[1] «Мисли се», пасивен залог трето лице единствено число на латинсия глагол cogito — «мисля».

[2] «Мисля, следователно съществувам» (лат.).

[3] Ентимема — силогизъм, в който е пропусната една от предпоставките, подразбираща се поради своята очевидност.

[4] «Всеки, който мисли, съществува» (лат.).

[5] «Бъдеш, съществуваш» (англ.). На английски език «cogitatur» се превежда като «it is thought», където «is» е форма на глагола «to be».

[6] «Отрича се» (лат.).

[7] « Бъдеш, съществуваш » (лат.).

[8] «Е, съществува» (лат.).

[9] «Аз съм този, който съм»; виж Изход 3:14. По-долу в текста Кроули предлага  още един превод на тази фраза: «Битието е битие».

[10] Цитат от Liber DCCCXII vel Ararita, VI.0.

[11] Асар — остарял вариант на транслитерация на древно-египетското име на Озирис. Съответно, «двойното царство на Асар» е Египет, подразделящ се на Горно и Долно царство, а покриващата го «тъма» е алюзия за едно от библейските «египетски наказания».

[12] Ср. Мф. 12:26: «И ако сатана изгонва сатана, той се е разделил сам против себе си: тогава как ще устои царството му? ».

[13] Думите на Исус от Мф. 16:23 към апостол Петър звучат така: «… махни се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън! Защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко».

[14] Иак. 2:20.

[15] Бърнард Воън (1847—1922) — английски католически свещеник, в 1906 г. получил широка известност благодарение на своите проповеди за «греховете на обществото». Доктор Тори — Рубен Арчър Тори (1856—1928), американски проповедник-евангелист и писател. Ананда Метея (санскр. «блаженство на добротата») — името, което приел в монашество Алън Бенет (1872—1923), един от първите наставници на Кроули по магия, в 1902 год. в Бирма дал обетите на бхику (монах от будистката школа тхеравада). Джордж Уилиям Фут (1850—1915) — английски атеист, секулярист, основател на списание «Свободомислещ». Драматургът Бърнард Шоу (1856—1950) явно е попаднал в тази въображаема компания като изразител на хуманистична философия, а «младият Нойбург» (Виктор Нойбург [1883—1940]), приятел и възпитаник на Кроули, — като събирателен образ на наивния и несведущ ученик.

[16] Подразбират се «светите животни» (херувими) от видениято на пророк Йезекил, Иез. 1:14: « И животните бързо се движеха насам-натам, както бляска светкавица». В английската Библия на крал Яков началото на този стих изглежда така: «And the living creatures ran and returned…» (букв. «И животните бягаха  и се връщаха…»).

[17] Това име, в буквален превод означаващо «Юда Зелката», съдържа намек за Джоузеф Маккейб (1867—1955), английски писател-атеист. Играта на думи се получава от името McCabe, умишлено превърнато от Кроули в McCabage (cabage – зелка).

[18] Аната — будистка концепция за отсътствие на атман (самосъщност на  индивида).

[19] “Процесът на Любов по Воля е очевидно прогресивен. Бащата, който е убил себе си в утробата на Майката намира себе си отново с нея, и, преобразен, в Сина. Синът действа като нов Баща; и по този начин Себето постоянно се уголемява и става способно да уравновесява все по-голямо Не-Себе, докато финалният акт на Любов по Воля не схване Вселената в Самасамадхи” – из „Малки Есета към Истината“, Алистър Кроули.

[20] Вариация на мантрата «Ом намах Шивая» — така наречената мантра от пет срички или мантра на безстрашието. Нейният буквален превод е «Поклонение на Благия».

[21] Алюзия за пиесата на Оскар Уайлд «Саломе».

[22] «Liber LXV», IV.12.

[23] Цитат от църковния химн «Небесна светлина, води ни…», написан  от кардинал Джон Хенри Нюмен (1801—1890).

[24] «Такава му е работата» (фр.).

[25] Неточен цитат от поемата на Робърт Браунинг «Още една дума» (1833).

[26] «Can’t be helped; must be done / So…».  В оригинала, явно, се е подразбирала римата «onan» – онанирай .

[27] Измислен персонаж, на когото Кроули приписал авторствота на своята книга «Баг-и-муатар, или Благоуханната градина на Абдула, сатирика от Шираз».

[28] Пс. 22:4: « Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват ».

[29] Евр. 12:6.

Превод: Fr. Xnoubis